Българите са потомци на най-древното население на Балканскияполуостров
Търсенето на синтез между Хунорската и Тракийската теория за етногенезиса на българите не е насочено само към миналото. Целта на този ситнез е да се докаже, че въпреки големите миграции на древни ябългарски народ, именно Балканска България е нашата “Земя завинаги”, нашата “Обетована земя”. Именно днешна България е нашата прадревна люлка, която напуснахме в зората на човешката история и към която се завърнахме преди хилядолетие и половина.
Следва да се има предвид, че предлаганият синтез би изглеждал абсурден, ако се приеме, че в периода IV-VI в. “хунори” е идентично по значение на “хуни”. Редица исторически данни подсказват, че в едни по-широки етногеографски рамки терминът “хунори” не е идентичен с “хуни”, а обозначава група от повече или по-малко сродни като бит, раса и материални култура европеидни народи, населяващи огромното пространство от река Сър-Даря до езерото Байкал. В този етногеографски контекст българите също са хунори.
Съгласно някои сведения първата поява на българите в Източна Европа може да се обвърже с появата на кимерийците през VIII в. пр. Хр. Такива податки има в “Зографска Българска история” (XVIII в.), у Ербело дьо Моленвил, Жозеф дьо Гин, Димитър Хоматиян и дори в “Джагфар Тарихъ”. Според едно от мненията дошлите от изток кимерийци етнически са били близки до траките. А според друго мнение – до иранците. Установили се в Приазовието, Прикубанието и по долното течение на р. Дон, кимерийци и българи влизат в контакт със завареното тракийско население. От района на Северното Причерноморие кимерийски вълни, в състава на които е имало и българи, стигат до Мала Азия, Балканите и дори до Испания, а оттам и до Ирландия (известните от ирландските саги “Фир Болг” – народът на Бог), известен с това, че той донася на Британските острови ритуала за влизане в битка с тъпани и... гайди. Една трако-кимерийска група се установява и в днешен Азърбайджан. Вероятно именно появата на Балканите по това време на древни български преселници е основата на сведения от собствено българската средновековна историческа традиция, използвани от йеросхимонах Спиридон, поп Йовчо Попниколов и от неизвестния автор на Зографска Българска история, които пишат за български царе на Балканите още в началото на I хилядолетие пр. Хр.
Тези теории всъщност се допълват взаимно в светлината на последните изследвания. Тезите на Петър Добрев за Памир, хунската на Съселов и този на д-р Ганчо Ценов, както и на “забравения” Г. С. Раковски (вж. т. 4 от съчиненията му) за автохтонността се оказват различни части от пъзела на Древна България.
Свързващото звено между тях са откритите мумии в Такла маман, датирани на 3-4 хиляди години. От двата филма, които бяха излъчени по National Geographic Chanal, посветени на експедициите, правени в последните няколко години от проф. Виктор Майер – експерт по Изтока и древна китайска история, се установява, че:
– мумиите са бели европеиди с ръст 170-
– от селскостопанския инвентар, намерен там, цветовете и тъканите са идентични с ирландски и шотландски мотиви (според Майер), но човек се изумява при вида на “родопското” одеяло и др. тъкани, характерни за България;
– в колчаните на двойнореверзивния лък със стрели са открити трите вида срели, характерни за траки, скити, бели хуни и българи – ловна, бойна и бронебойни – т.нар. тривърхи или трипери (описани от Омир в “Илиада”);
– мумиите са облечени с тъкани и дрехи от овча вълна и обработена кожа и обути в кожени ботуши, характерни за българите. Освен това Херодот описва траките като “хипемолгии – пиещи конско мляко” – това е известно и за българите;
– ДНК-анализът на коса, изследван от проф. Паоло Франкалаци от университета в Сардиния, доказват категорично: мумиите са от кавказко-причерноморския расов тип европеиди (а това са траки, скити, бели (царски) хуни и... българите);
– прическите при аристокрацията на траките са удивително идентични с тези на древните българи – бръсната глава и пусната дълга коса, сплетена в три плитки отзад, както и т.нар. чембас, както и ритуалът с черепите-чаши, засвидетелстван от хронисти при траките и скитите;
– проф. Майер посочва района на серевното Причерноморие (съвпада удивително с картите на Стара Велика България), за района на който са тръгнали 2 хил. г. пр. Хр. “белите номади” и които според него са донесли опитомения кон в Кита, както и медицинските умения (най-старият опитомен кон е открит в района на Северното Причерноморие и е датиран на 5500 години);
– проф. Майер прилага като доказателство древен китайски трактат, в който се описва оперативна техника на корема, в която завършва и информацията, че това е дошла в Китай от Запад и от “белите номади”;
– открити са десетки градове от печени тухли, населявани от т.нар. бели номади, но засега китайските власти дават много оскъдна информация в тази посока и трудно допускат изследователи в много райони;
– според Виктор Майер това са хората, които преди Троянската война са мигрирали на Изток и след 2000 години, след промяна в климата, водените войни с китайците са обратно изтласкани на Запад (под известното ни т.нар. Велико преселение на народите, неправилно обозначено от съвременната наука). Това според него са хората от т.нар. Тохарска култура от Такла макан. Но никой от западните и нашите историци не е видял, че етимологически името тохари се извежда лесно от древнобългарски, а именно: тох – петел + ари – наставката за мн. число у българите, т.е. петлите, петльовците – Болг-ари, тох-ари.
На фона на откритията за “потопа” в Черно море преди
Освен това е безспорен факт, че от Тихия до Атлантическия океан е пълно с български топоними – езеро Байкал, река Дуло край Уланбатор, езерото Балх(к)аш, връх Хан Тенгри в Северозападен Тян Шан, Бух(г)ара, Балкан, Алпи, планинската верига Бух(г)ара в Пиринеите, названията на стоки, като българска пшеница, най-качественият юфт и досега в Казахстан се нарича “булгар”, българският филигран, известен в Иран като “муза-и-булгар”, ястието “булгур”, музикалният инструмент “булгарина”, областта Сакар в Египет (у нас Сакар планина), проход Шипки в Тибет – проход Шипка в България, Ищар във Вавилон, Истар-Истър в България и пр.
Така се налага изводът, че българите са стари поселници на Балканите, наричани в различни периоди от време пелазги, траки, скити, кимери, бели хуни, оногури, котунгури, берлиси, севери, хазари и пр... българи.
Нашата историческа наука е все още в дълг към българската история и ние само начертаваме посоките, в които тези доказателства ни отвеждат.
Колобрите. Законът на Дуло
Близки до друидите по своите функции са и древнобългарските жреци – КОЛОБРИТЕ. Самите друиди също са носили почтителното звание КОЛ, чието производно в съвременния английски HOLY означава “свещен”. Подобни звания са носили още и жреците на древния Шумер и на съвременната му Протоиндийска цивилизация в долината на р. Инд. Обрядът на ритуалното постригване на детето-брахман също се нарича КАУЛА. Когато навърши три години, то се постригва, като му се оставя на темето кичур коса (чембас). Същото ритуално постригване се провежда и сред народите на Памир, но когато мъжкото дете навърши един слънчев месец (31 дни).() Духовникът, който извършва обряда, се нарича КУЛБЪР, производно на КОЛОБЪР. Това свидетелствува за приемствеността на памирските духовници с традицията на древната Балхара. Но и в тантрическата традиция КУЛА (КАУЛА) е най-високата степен на посвещение - равностойно на БРАХМАН. Това е още една следа, водеща към общите корени на колобрите и брахманите.
Всичките тези гореизложени успоредици свидетелствуват, че колобрите, друидите и брахманите, както и шумерските и протоиндийските жреци, са приемници на една могъща працивилизация, разпростряла своята култура в Стария свят много преди индоевропейците. При всичко това древните българи, келти и индоарии са индоевропейски народи, но духовните понятия от рода на КАУЛА са непознати в езиковото наследство на повечето индоевропейски народи. Изобщо категорията “индоевропейци”, като понятие за езикова общност, не е достатъчен критерий за изясняването на културно-историческото наследство на народите от тази група.
Известният чилийски публицист Мигел Серано свързва въпросната арийска працивилизация с Хиперборея – митичната прародина на арийците в Крайния север. Той разглежда тантрическото учение като наследство от нейната традиция. “Първата категория (дивя – б.а.) съответствува на посветения в семейството Кула – само той може да извършва тайния обряд Панчататтва “(петте енергийни принципа на човека). Така Серано обяснява същността на жреческото посвещение в тази изначална арийска цивилизация.
Усложнената държавна йерархия на древните българи обхваща повече от 40 държавни и военни титли. Една титла може да съдържа най-много три звания:
Първото – за служба (назначение): БАГАТУР – войскова; ЧИТКОИ (БОРИ) – крепостна (градска); ЖУПАН – за областна управа; ЮК – транспортна; ЗЕРА – инспекционна; КАНА – дворцова.
Второто – за ранг: БОИЛА – само в благородническите титли.
Третото (или второ) – за длъжност: БАГАИН – младши войскови командир; БАГАТУР – старши командир, тежковъоръжен конник; ТАРКАН – висш администратор; КОЛОБЪР – жрец.
В четири от известните български титли се съдържа званието КОЛОБЪР : БАГАТУР БОИЛА КОЛОБЪР, КОЛОБЪР БОИЛА КОЛОБЪР, КАНА БОИЛА КОЛОБЪР и ИЧИРГУ КОЛОБЪР. Познанията върху общите принципи на древнобългарската държавност ни позволяват да изясним смисъла различните колобърски титли и начина на тяхното образуване.
Първото, което забелязваме при тях, е че званието КОЛОБЪР винаги е съчетано със званието БОИЛА, следователно във всички случаи колобрите са боили. БОИЛА е основното звание на българския господарски елит. Боили са не само колобрите, но сащо така и висшите военачалници – например БОИЛА БАГАТУР. ИЧИРГУ КОЛОБЪРът също е БОИЛА, макар че това звание не се съдържа в неговата титла.
Вторият важен извод е, че първото звание от титлата указва длъжността на съответния служител. Така се получава, че БАГАТУР БОИЛА КОЛОБЪР е войскова длъжност, тъй-като титлата БАГАТУР се отнася за старшите войскови командири. Той е нещо като военно-политическите офицери от СС, ако използуваме това сравнение от новата история. В КОЛОБЪР БОИЛА КОЛОБЪР званието КОЛОБЪР се повтаря два пъти, но в началото на титлата то има значение за длъжност, а в края и – за сан. Очевидно тази титла се отнася за колобър, който изцяло е посветен на духовните дела. Такъв може да бъде служител в светилище, като това при Мадара – главното светилище на Дунавска България. Недвусмислено се разбира и титлата КАНА БОИЛА КОЛОБЪР – това е дворцов колобър, духовният съветник на КАНА ЮВИГИ, както е пълната титла на върховния български владетел. Съвсем сполучливо на този колобър му приляга прозвището “Водач в Незримото”, замислено от прозорливият български писател Димитър Делян. Макар и да е Първожрец, Канът има достатъчно много злободневни грижи, които не му позволяват да води пълноценен духовен живот. Затова той има нужда от такъв духовен съветник.
ИЧИРГУ КОЛОБЪР вероятно е пълномощник на Кана по жреческите дела. Неговата титла е близка до тази на ИЧИРГУ БОИЛА, изпълняващ длъжността на външен министър.
Третата особеност на колобърските титли е, че две от тях се отнасят за единични длъжности – КАНА БОИЛА КОЛОБЪР и ИЧИРГУ КОЛОБЪР. Сановниците, носещи тези титли, очевидно са едни от шестте велики боили, каквито със сигурност са БОИЛА КАВХАНът и ИЧИРГУ БОИЛА. Великите боили съставляват висшия господарски елит – УКЕЛ (ВОКИЛ). Заедно с Кана те образуват Съвета на Седемте – върховния орган на управлението на САРАКТА (Царството).
За делата и учението на колобрите до нас не са достигнали преки свидетелства. За това обаче ни загатват някои откъси от средновековни хроники, отнасящи се до правомощията на българското жреческо съсловие. Съществени следи от колобърското учение откриваме в нашето родово наследство, съхранено под формата на народни умотворения. Въпреки прекъснатата жреческа традиция, ние с основание се считаме за приемници на на колобрите, защото сме наясно, че не наследството прави елита, а преди всичко разбирането и волята за елит. Или както уточнява Авдеев, целта не само оправдава, а определя средствата.
Днес ние не знаем и една история от живота на някой колобър. Няма го митът за българския Мерлин. Но достойнството на Колобъра откриваме в образите на нашите велики владетели – от Свещената Династия Дуло и следващите династии. Световната история познава всякакви монарси – жестоки, алчни, робуващи на всякакви пороци. Но тези качества винаги са били чужди на законните български владетели. Техните дворци и палати не са блестяли с разош и скъпоценности, а са излъчвали тържественост и достолепие. Българските канове и царе са се прославили като духовнопроникновени и мъдри държавници. Всеки от тях е оставил по някакво послание за идните поколения: Кан Кубрат – Завета да единението; Кан Крум – законите; Кан Омуртаг – за смисъла на човешкия живот: “Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда...” Да, ние виждаме Колобъра в премъдрия Кан Омуртаг, водещ разгорещен спор с пленника-християнин Кинамон, или замислен над поредното си каменно послание. Или в ослепения Кан Владимир Расате, обърнал лице към Слънцето, непреклонен в борбата си за Народната вяра. Нашата борба за новорождението на Арийската цивилизация.
За функциите на колобърското съсловие се споменава в 35-я отговор на папа Николай до княз Борис I: “Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви заклинания и гадания.” Очевидно тук става дума за задълженията на БАТАТУР БОИЛА КОЛОБЪРА. За извършването на заклинания и гадания следва да уточним, че това не е отличителна черта само на българското жреческо съсловие. Подобни задължения са свойствени и за всички останали жречески съсловия – например друидите и брахманите, защото така се осъществява една от основните функции на жреческия елит – магическата власт. Властта над мнозинството, поддържана със силата на редица правила и забрани, вярвания и клетви. С това ние доказваме, че 35-я отговор на папа Николай действително се отнася до правомощията на жреческото съсловие.
Сред най-значимите науки, развивани от колобрите, е астрономията. Високите астрономически познания на древните българи са залигнали в основата на Българския календар – един от най-точните в Света, заедно с този на маите. В разказа си за битката между българи и византийци при нос Калиакра през
Остатъци от астрономическите познания на древните българи, развивани от колобрите, са съхранени в някои народни умотворения – песни и гатанки. Находчивият изследовател Йордан Вълчев успя грижливо да събере и проучи такива умотворения, и по този начин възстанови учението за Българския календар. Нещо повече – той показа, че това учение се е пазело като приемствена традиция в средите на майсторите-строители и други будни българи до началото на ХХ век. Един човек му е разказал за баща си, който му е дал календарното име Ташо (Петел) и е знаел много неща за календара, но е загинал в Първата световна война, отнасяйки тези тайни със себе си. Такава е била съдбата на последните народни колобри, пазители на наследството на Испериховите българи. Когато през т. нар. “Възраждане” Традицията беше все още жива, тогавашните революционери и просветители, призвани да се борят за освобождението и духовното въздигане на българския народ, не намериха основание за това свята дело в Себе си. Те се увлякоха по разни модерни егалитарни учения, владеещи съзнанието на западноевропейците, а подцениха съкровището на българското родово наследство. Така Традицията беше обречена на забвение, и то точно през прага на възраждащия се интерес към древните български праотци през 30-те години на ХХ век. Има нещо знаменателно в това, но може би такава е била волята на Тангра. Изглежда днес, когато се намираме на прелома между две големи епохи, това все пак е в естеството на нещата. Старата традиция трябваше да отмре, за да се очистим веднъж завинаги от робските наслоения, напластени върху нея. А именно – изчерпаните представи за религия, монархия и патриотизъм, които още сковават волята на българския народ за достоен живот. Само така Традицията може да се роди наново, обновена и пречистена, от дълбините на нашата расова душа.
Най-ценното наследство от стародавната българска традиция, което сме длъжни да ценим и тачим, е нашият расов закон, отнесен към учението на колобрите и Закона на Дуло. Под формата на народни мъдрости и норми на обичайното право той неотменно се е спазвал в старото българско общество. Благодарение на него българите са запазили своята раса от смешение с чужди расови елементи – това е особено показателно за периода на петвековното османско владичество. За някогашните българи не е било прието да се сродяват с чужденци. Те даже са имели резервирано отношение и към някои български общности, за които са смятали, че не са от чиста българска кръв. Като зрял и мъдър народ, преживял всякакви исторически сътресения, българите никога не са ламтяли за чужди земи и население, защото са знаели до какви гибелни последици може да доведе расовото смешение. Също така българинът е имал силен усет за запазването на здравето и жизнеспособността на потомството, бидейки наясно с основните положения на науката за подобряването на расата, която днес се нарича евгеника. “При избор на снаха или зет нашите здрави селяци наблюдават родителите, вземат предвид съществуването на физически или душевни недостатъци в семейството, с което ще се сродяват, на много места устройват най-подробно оглеждане и т.н.” По този начин , провеждайки съзнателен подбор, нашите прадеди са успяли да ограничат разпространението на редица наследствени заболявания. Доказателство за това е ниската срещаемост на такива заболявания сред нашия народ днес.
Изобщо по своята расова култура българите са били на равнището на брахманите. Така нашите прадеди са успели да съхранят чистотата на своята раса и нейните традиционни добродетели. И ако днес тези добродетели са в упадък, то причината за това е в днешната обществено-политическа система, чужда на духа на българския народ, коята подтиска осъществяването на неговата биологическа програма.
Не е вярно, че ние българите не сме националисти, че робството ни е превърнало в покорен и търпелив народ. Въпросът е какво разбираме под национализъм? На нашия народ не е присъщ шовинистичният национализъм на нашите съседи. Нашата истинска национална идеология е от по-висше естество. Тя е на расово и духовно равнище, начертана от колобрите и царете от Свещената Българска династия Дуло. С една дума – Законът на Дуло.
"Българите са от религията на магите", така пише за тях арабският хронист от Х век Ал Масуди. Жреците на върховния бог Тангра (на древнобългарски колобри) извършвали жертвоприношения, гадаели по различни начини и владеели лечителското изкуство. Жреците-лечители шепнели някакви думи около запален огън, после удряли звънец и тъпани и след като изпаднели в транс, произнасяли заклинания за пропъждане на злите духове.
Древните българи
почитали неодушевени предмети и вярвали в магическата им сила
Те вярвали, че цялата вселена е изпълнена с една особена, свръхестествена сила (или сили), която не представлява винаги едно точно определено божество. Тя се крие по някакъв начин във всички предмети. Тази сила, която, смятали те, обитава главата и кръвта, може да преминава от човек в друг човек или от човек в предмет и обратно, според поверието за т.н. "Мана" или "Оренда".
Древните българи убивали жертвените животни с удар, за да се запази кръвта (силата), а хазарите даже пиели кръвта. Затова знатни хора били убивани с въже (удушавани), за да не се пролива кръвта им на земята. Оттук идвал и ритуалът с правенето на чаши от черепа на знатни владетели, силни войни и пр., с цел да се влее силата на врага в този, който пие от нея. Спомняме си от историята как кан Крум обковал черепа на Никифор със сребро и пиел от него.
Поверието за Оренда (или Мана) е аналогично с основното понятие на древнокитайската философия за вътрешната енергия "Ци", така също и при японците понятието "Ки", при индусите то се нарича "Прана". Това подсказва за езотерични култове и познания, имащи общ корен и идващи от дълбока древност. Ритуалът с черепите-чаши е познат в Тибетския езотеричен будизъм, религията "Бон" и по други места.
При хуните и българите по време на пълнолуние или когато луната расте, се предприемало нападение (според поверието Силата се увеличава, т.е. времето е благоприятно за сражение), а при намаляваща луна войните се оттегляли. Това съвпада с концепцията "У-Син" ("петте първостихии") в древнокитайската философия.
Смятало се, че чрез месото на жертвеното животно се осъществява мистична връзка между божеството и човека. Обожествявани животни били жертвани, когато обстоятелствата налагат това. За жертвоприношение се давали първите, най-добрите коне, говеда, овце, кучета. Човешки жертвоприношения били правени само в изключителни случаи (така например кан Крум при обсадата на Константинопол принесъл в жертва много добитък и хора).
Българите вярвали в безсмъртието на душата и затова при съдбоносни случаи, природни бедствия и др. те
принасяли човешки жертви - най-знатния или най-добрия боец,
за да може душата му да отнесе молбите им в отвъдното, тъй като само най-достойният може да контактува с бога. Това е описано от Иб Фадлан през Х в. във Волжка България. И досега то се тълкува превратно като "слаба българска черта". Но е характерно и за траките: Херодот, кн. 4, гл. 93 и 94, пар. 1-4, описва вярванията на гетите: "...Те обезсмъртяват по този начин; мислят, че не умират (т.е. вярват, че в смъртта си са живи), а че умрелият отива при бога Залмоксис ("северният Орфей" - учителя-просветител във вярата и безсмъртието)..."
Избраника хвърляли върху три копия, а "...поръчките му правят, докато е още жив"...
За предпазване от вредни влияния (т.нар. магии) българите носели на главите си ленти от лен. На особена почит са били големите камъни. Вероятно огромният каменен блок при Мадара (днес е останало малко от него) е притежавал тайнствена лечебна сила.
При него, както и при камъните край село Калугерица (на
прилагали радиестезичните методи при търсене на
вода и при избор на място за строеж
Те ползвали отвес и багети от лескови или лозови пръчки за определяне на подпочвените води и земните излъчвания (благоприятни или патогенни). Използвали като индикатор и поведението на животните за определяне на благоприятните зони. В Татарстан днешните жители считат, че там, където са живели българи, мястото е свещено, а водата е лековита (или глината). Същото поверие има при башкирите, казахите и монголците. Археолозите също отчитат, че древните българи са знаели къде да се заселват и къде да строят и винаги избирали най-хубавите места. За това им помагала безспорно геомантията, в която най-вещи били колобрите.
Българите почитали свещени извори, имащи според поверието магически и целебни свойства в определени дни през годината, и там правели ритуали. Тези извори са известни и днес под името "аязмо", където ходят и сега хора за изцеление, а волжките българи и до днес правят ритуали при тях.
Българите вярвали в очистителната сила на водата, за което говорят и някои от техните ритуали като пръскането на бойците с вода преди бой, пръскането на вода след жертвоприношение, като пример - обредът, извършен лично от кан Крум пред стените на Константинопол.
Аналогични черти от бита, религията и бойното дело на "траки", "прабългари":
1. И в двата случая става дума за конни народи.
2. Изключителна воинственост и смелост в битките.
3. Боини похвати - нападение с отстъпление и въвличане на противника в засади.
4. Поставяне на засади по проходите на Стара планина при водене на битки./4.- стр. 127/.
5. Татуиране на тялото /4.- стр. 111/.
6. Прическа чумбас (перчем) /4.- стр. 78/.
7. И "траките" и "прабългарите" са обвинявани несправедливо от гърците, че принасят човешки жертви /4.- стр. 133/.
8. Принасяне на жертви - коне и кучета.
9. Развъждане на породисти кучета /4.- стр. 134/.
10. Тотем на гетите и мизите е бил вълкът (столица Даусдава-Вълчи град). Същото важи и за "прабългарите".
11. Атила (чието име или прозвище е "тракийско" - както видяхме по-горе от името на "тракийския" Бог Баща Ате) е твърдял, че притежава меча на Марс. Марс е "тракийски" бог (Арес). Спомен за бог Марс съществува и до днес в българския фолклор - популярният митологичен образ Крали Марко. Няма селище в България, в което да не се почитат свещени скали свързани с мита за Великана Крали Марко - следи от гигантските му стъпки, следи от тялото му в скалата и т.н. Че името на Марс е било познато на "траките" под формата Марко, говори наличието на "тракийски" град на име Маркодава (Марко град) /25. - стр. 248/.
12. Античните автори говорят за балкански траки и малоазийски траки. Средновековният свод от документи на волжските българи, наречен "Джакфар тарахи" свидетелства, че прародината на българите е "малкия и големия Рум" (Балканският полуостров и Мала Азия). Държавата на малоазийските българи е просъществувала до началото на XVI век /17./. И до днес част от централната планинска верига в Мала Азия се нарича Българска планина.
13. Военен трофеи - отрязани глави на убити противници /4.- стр. 183/.
14. Ритуално пиене от чаша - череп на противник /4.- стр. 206/.
15. Власт над природните стихии на жреца владетел /4.- стр. 236/.
16. Култ към Слънцето.
17. Умения в обработването на кожи /4.- стр. 239/.
18. Тракийските войски били облечени с брони /4.- стр. 242/. Множество средновековни автори твърдят същото и за "прабългарите", дори се смята че бронята е "донесена" в Европа от "прабългарите".
19. Според историята на волжските българи (Джакфар тарахи), прародителите на българите са народите синд и имен, които както вече споменахме, населявали Балканите и Мала Азия. Древното име на Стара планина е било Айм, Им (на латински Хемус), сиреч ясно е кои са били именците. Що се отнася до синдийците - на науката е известен народът синт - населяващ поречието на река Струма в античността.
20. Омуртаг си строи храм-гробница , също както царят жрец на "траките" Залмоксис /6.- стр. 192/.
21. При погр#лните обряди "траките" са прилагали трупополагане и трупоизгаряне - /4.- стр. 106/. Същото важи и за древните българи -интересно защо този факт е послужил на науката за довод за разделянето им на "славяни" и "прабългари".
22. Използване за храна на кобилешкото мляко. Нещо повече - цял свят знае, че киселото мляко е български патент, а според античните автори, "траките" са правели кисело мляко /25.- стр. 43/.
23. "Траките" са основната съставна част от войската и главнокомандващите на Александър Велики (около 20 000 /25.- стр. 165/). Когато стига до Бактрия, той дава земя на голяма част от войската си, и дори оставя "тракийските" си военачалници да владеят Бактрия. И до днес обаче по тези места не знаят нищо нито за "траки", нито за "македонци", но знаят отлично кои са българите - в Афганистан "българин" означава човек, живеещ отвъд планините /в северен Афганистан - древна Бактрия/.
24. В епосът на волгокамските българи "Шан кизи дастани" се разказва легендата, че волгокамските българи са потомци на войници на Александър Велики /20. - стр. 63/.
25. Повечето "тракийски" светилища са използвани и от "прабългарите". Нещо повече - най-голямото "тракийско" светилище в Мизия - Мадара, е и най-голямото "прабългарско" светилище!
26. Иконографията на "тракийския конник" се покрива почти на 100% с иконогафския сюжет на "Мадарския конник". Очевидно е, че другия паралел - сасанидският е производен и по-късен от тях.
27. Използването на "тракийски" некрополи за погребване на българи от ранното и същинско средновековие. Съществуват "тракийски" могили, в които буквално един до друг (в един могилен насип, в един и същ стратиграфски хоризонт !) се откриват гробове датирани например от 6 век преди новата ера и 8 в. от н.е. !
28. Върху короната на предхристиянските български владетели е изобразен не някой "тюркски" или "славянски" герой, а Александър Велики.
29. Единственото селище, в което до днес (всъщност до скоро - днес селото е вече почти обезлюдено) се е съхранил "тракийския" обичай нестинарство, се нарича ... Българи! Средновековното име на това странджанско село е ... Ургари (Вургари, Бургари?) - пряка връзка със споменатия по-горе етноним "бургари" !
30. Император Траян завладял "тракийския" народ даките през 106 година. Съществуват голям брой български апокрифи, народни приказки и песни, в които присъства образът на Цар Траян. Смешно е да се смята, че някакви пришълци ("тюрки" или "славяни"), ще пазят така упорито /десетки векове! / спомени за събития, които не ги касаят пряко.
31. Музикален инсрумент подобен на китара е бил използван от гетите, когато са отправяли молитви към боговете или са изпращали парламеньори /25.- стр. 106/. Случайно ли днес съществува особен вид китара, тамбура, наречена и булгарина, булгария, булгаре!? Всъщност добре знаем кой пръв свири на струнен инструмент - Орфей с неговата арфа, кръстена на негово име. "Тракийски" струнен инструмен е засвидетелстван под име, което звучи доста по български - брънч(ос) [bruncoV], /1.- стр. 103/ от българското - брънка, дрънка, бръмчи, дрънчи. Нека не забравяме, че днешните български народни инструменти кавал и гайда са всъщност "тракийски".
32. Жрецът на гетите Дикеней изкоренил лозята и забранил пиенето на вино /25. - стр. 252/. Същото се знае и за българския цар Крум. Владетелите на "траки" и "прабългари" се придържат към една и съща морална норма - въздържание на народа от ежедневна употр#та на алкохол. Виното се е използвало единствено като атрибут при обряди и религиозни празници.
33. "Златната църква" във Велики Преслав по план е аналогична на повечето "тракийски" храмове - кръгло главно помещение и четириъгълен притвор пред него.
34. Може със сигурност да се каже, че огромна част от митологичните сюжети и персонажи в българския фолклор не са "славянски", нито пък "тюркски", а "тракийски" /27./
35. Облеклото на простолюдието сред "траките" е много подобно на българската национална носия. При женската носия аналогията е абсолютна - дълга памучна риза, над нея фустан, елече и престилка, везани с многоцветни геометрични орнаменти! /29. - стр. 20/
36. Царят на бизалтите ослепил синовете си, които не му се подчинили, също както Борис I ослепил непокорния си син Владимир Расате./29. - стр. 21/
37. Грубите "тракийски" антропоморфни скулптури са аналогични на "пра-българските" така наречени "каменни баби".
38. Апостол Андрей покръства "траките" по Черноморското крайбрежие още в I век след Христа. Факт е, че най-почитаният светец сред българските преселници на Апенините /преселиния IV-VII век/ е именно Апостол Андрей. Този факт е учудващ, ако се доверим на "науката", според която българите са езичници чак до IX век. Очевидно е, че българите са били християни по време на преселението си на Апенините - християни, покръстени от Апостол Андрей в Родината си на Балканския полуостров.
39. За "траките" и "прабългарите" е характерен култът към скални масиви. Справка - Мадара, където имаме наличие на заградена с каменна стена скала от "прабългарите". При "траките" този култ е доказан. Някои автори говорят за Великата Богиня Майка и нейният син - Богът на скалите.
Извори
1. Съществува карта съставена в IV век от Св.Йероним (331-420), въз основа на орографската дейност и картите на владиката Евсевий Кесарийски(270-338), наричан баща на църковната история, върху която ясно личи името на нашите земи в античността - Vulgaria. За съжаление картата е достигнала до нас чрез късен препис (от XII век) и науката не я възприема като автентичен извор, въпреки податките за коректност на преписа (не съществува нито едно друго несъответствие от възприетия историографски модел).
2. Карта на Света от VI век от Анонимен равенски космограф, с отбелязан върху нея етноним "bulgare", придружена от следния текст "Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant..." - "В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят...". Картата е съставена 100 години преди времето на Аспарух.
3. В своите трудове българският историк д-р Ганчо Ценов привежда огромен брой факти в потвърждение на ранното присъствие на българите на Балканите /23., 24./. Ето някои от тях:
--- "...kai oi kaloumenoi Boulgaroi tw kai Qrakh epitrecousi kai epanatrecousi prin gnwsqhnai autous..." - "В тая година (
--- "A.C. 499. Aristus Illyricianae doctor militiae... contra Bulgares Thraciam devastantes profectus est. Bellum juxta Zurtam fluvium consertum, ubi plus quam IV millia nostrorum... interemta sunt" - "
--- Ето какво разказва Теофан за 538 година: "В тази година се раздвижиха в Скития и Мизия двама български княза с много българи и други." По нататъка се разказва накратко следното - Първоначално българите победили византийците, но последните получили подкрепление и на свой ред разбили българите. Връщайки се към Цариград обаче, византийците били посрещнати в Тракия от българска войска, която така разбила ромеите, та от тях оцелели едва една шепа хора! Цели две български войски, начело с цели два български княза водят военни действия във Византия и побеждават ромейската елитна армия на нейна територия! И Теофан, както и по-ранният хронист Малала използват термина РИГЕС за титлата на двамата български предводители Булг и Дронг, което е гръцката форма на "тракийската" благородническа титла РЕКС, РИХ. Нека припомним, че тази титла е доказано ползвана от българските владетели Аспар Рих, Теле Рих и Кот Раг и др. Няма обяснение, като как "монголоидните прабългари" носят "тракийска" титла още в 538 година и продължават да я носят в VIII век?
Просто е учудващо, как при наличието на подобни сведения, може да се твърди, че в V и VI век българите живеели в юрти някъде в Приазовието, Кавказ, Азиатските степи или пък в Монголия. Наистина, възможно е и там да са живяли българи, но въпросните източници говорят ясно, че става дума за българи, живеещи на Балканския полуостров!
4. В своя "Летопис и родословие" възрожденецът Йовчо Тревненски на основата на стари ръкописи твърди следното: "Българите бяха прогонени от Траян Римски и пак се възвърнаха в година 5997 (489) като имаха за предводител Борис, своя княз 5998г. (490г.)" /9. стр. 26/.
5. Съществува един древен български документ, който е известен на науката още от
Още нещо съществено - първият владетел от списъка най-вероятно започва да царува в Дакия по времето, когато под натиска на вътрешни въстания и външни освободителни войни император Марк Аврелий е принуден да прави големи реорганизации в диоцеза -
Не е ли известно на уважаемите учени занимавали се с древна българска история, че сред "траките" даки е съществувало социално деление на две основни касти? Външните различия между членовете на отделните групи са били именно прическите - едните са поддържали косата си дълга, а другите са бръснели главите си ! /2. стр.147/
И не на последно място - още Херодот споменава за "скитския" народ на име "Остриганите глави".
6. В краткото житие на Св. Климент Охридски (Охридска легенда, Legenda Ochridica) авторът - охридският архиепископ Димитрий Хоматиан казва следното: "OutoV o megaV pathr hmwn kai thV BoulgariaV jwsthr to men genoV eilken ek ton Eurwpaiwn Muson, ouV kai boulgarouV o polus oiden anqropoV, palai men ek ton kata Prousan Olumpou proV ton boreion wkeanon kai thn nekran qalassan upo thV Alexandrou ceiroV kai exousiaV ektopisqenton, meta de sucnon cronon paradromhn dunamei bareia ton Istron peraiwqenton, kai ta geitoneuonta panta klirwsamenon, Pannonian kai Dalmatian, Qrakhn kai Illurikon, kai polla thV MakedoniaV kai QettaliaV" - "Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия." /22./ Наред с извънредно важната информация за потеклото на българите и в частност на Св. Климент, прави впечатление бележката на Хоматиан, че етнонимът "българи" е термин от простонародния език, докато "по канона" този народ се е наричал "мизи". Това означава, че трябва да преоценим терминът "мизи", ползван от античните и средновековни автори. Става ясно и защо някой автори /например Теофан и Йоан Антиохийски/ , когато говорят за българите в V век, използват израза "тъй наречените българи" - ами защото етнонимът "българи" явно и в V век е ползван най-вече от народа, а гръцките и латински хронографи и летописци са ползвали друго "официозно" нарицателно /например мизи/, което не означава, че българите са се появили на света в V век, а просто говори, че те са наричани с други имена в каноничната литература.
7. В автобиографичното житие на Св. Кирил, известно под името Солунска легенда/10./, самият Св. Кирил разказва за себе си, че е родом от Малоазийска Кападокия! Разказва още, че сам той не знаел къде се намира България, но знаел български език! Тези сведения /от първа ръка!/ ни насочват към предположението, че известният ни днес каноничен образ на Св. Кирил е компилация от най-малко две жития:
- това на Курила /Вулфила/ "готски" епископ, живял в IV век в Мизия, родом от Кападокия, създал азбука /абсолютен аналог на кирилицата/ и превел Светото писание на "готски" за "готите" населяващи по това време Мизия,
- и житието на Константин Философ от Солун, който заедно с брат си Страхота /Методи/ създал глаголицата, за да просвещава моравските българи.
В тая връзка нека споменем какво казва Паисий /когото всички много обичаме, но малко четем/ за времената на IV век: "По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари."/28. стр. 55/. Всъщност, гърците добре са знаели за какво става дума, но както видяхме в горната точка 6., избягвали са истинския простонароден етноним "българи" в своята канонична литература.
Според историка на "готите" - "готът" Йорданес, живял по времето на описаните в историята си събития /отново сведение от първа ръка/ - готи и гети е един и същи народ. Нещо повече - той нарекъл своята "готска" история "Getica" ! А както знаем, гетите са един от най-големите "тракийски" народи, който е населявал Мизия. Всъщност това обяснява и налич
Древнобългарската писменост
Възникването на писмеността като културна проява на човечеството е от първостепенно значение. Дали даден народ притежава своя писменост е мярка за неговото духовно извисяване и за степента на културното му развитие. Още от дълбока древност на писмените народи е била отредена ролята на духовни обединители и водачи на човечеството.
Писмеността се появява на определен етап от човешкото развитие. Тя дава възможност както за по-добра комуникация между отделните индивиди и различните народи, така и за трайно съхраняване на придобитите знания в областта на математиката, строителството, медицината, историята, географията, военното дело, астрономията, астрологията. Спомага за развитието на литературата, музиката и различните видове изкуства. Това пък, от своя страна, създава предпоставки за по-бързия духовен, културен и технически напредък на едно общество. Не са редки случаите в историята, когато притежаващите писменост народи са успявали да се запазят и при най-тежки изпитания на съдбата, докато безписмените са изчезвали от историческата сцена и след сравнително леки сътресения.
Известни са няколко фази в развитието на писмеността - мнемоническа1, пиктографска2, идеографска3. По-късно идеограмите се усъвършенстват към фонетична писменост, като по-стари и примитивни са съгласните азбуки. При тях липсват знаци за гласните букви (наричат се още сричкови). Последен етап от развитието на фонетичната писменост са гласно-съгласните азбуки, при които има знаци за всички звуци. С тях се е боравело по-лесно и е можело да се изразяват абстрактни понятия.
Не са били много народите в древността, притежаващи писменост. Писмените паметници, които те са оставили върху глинени плочки или папируси, по стените на храмовете или върху камък, съдове, монети и т.н., и до днес будят възхищението и нестихващия интерес на историци, археолози, лингвисти. Някои от тези древни народи са изчезнали (шумери, финикийци), други са се запазили през хилядолетията. Техните потомци с пълно право се гордеят с културните постижения на прадедите си. Малко са обаче българите, които знаят, че ние още от дълбока древност сме имали своя писменост - много преди Кирил и Методий и учениците им да създадат глаголицата и кирилицата. Твърдението на някои историци и филолози, че това са първите български азбуки, е тенденциозно, погрешно и обслужва чужди идеологически, политически и етнически доктрини. Принуждава ни да си затваряме очите пред истини и ни въвежда в заблуждение относно факта, че са открити и продължават да се откриват многобройни писмени паметници, написани на древнобългарска азбука. Те се срещат навсякъде, където са живели българите - в Кавказ, Урал, Поволжието, на територията на днешните Украйна, Румъния, Унгария, Сърбия, Македония, Гърция и, разбира се, в България. Без в никакъв случай да омаловажаваме делото на солунските братя, трябва да признаем, че тези гении са използвали хилядолетния български опит в това поле на културата. Създаването на глаголицата и кирилицата представлява един важен етап от усъвършенстването на българската писменост и култура.
Благодарение на дипломатическия талант на кана субиги Борис, на самоотвержения труд и смелостта на Кирил и Методий и на учениците им, глаголицата е осветена от папата в Рим. Нашият език е узаконен като свещен, наравно с другите три езика, на които се пише Свещеното писание – юдейски, гръцки и латински. Така ние, Дунавските българи, заемаме мястото на духовни водачи на славяните и ги култивираме и приобщаваме към европейската цивилизация.
За да бъде картината пълна и да не даваме възможност на други народи да извършват произволни манипулации, с цел да ни отнемат това място, трябва да се върнем назад във времето.
”Куниг” - Древнобългарската писменост
Възниква като идеографско писмо още когато българите са живеели в Централна Азия - Памир, Хиндокуш, Тян Шан, Тарим. Преди това в този ръйон е съществувало възлово, подобно на възловото писмо "кипу" на инките в Перу. С течение на времето тя се усъвършенства и постепенно се превръща във фонетична писменост от сричков тип. На следващия етап от нейното развитие всеки знак отговаря на определен звук, като все още се запазват знаци за срички, символи и формули - често религиозни. Създаването на глаголицата и кирилицата представлява нов качествен скок – преход към фонетична писменост от гласно-съгласен тип. В тези две азбуки преминават много знаци от "куниг", някои от които могат да се четат като идеограми, други - като букви. За да не се получава двусмислие и за да не стават грешки, е написана "Азбучна молитва" от Константин Преславски, в която е вложен определен смисъл в началното поредно четене на буквите. Първото изречение гласи "Азъ Буки, Веде Глаголи" - "Помни буквите, разбирай думите", т.е. на учениците се дава указание да не възприемат знаците като идеограми, а като букви и по този начин да разбират думите.
Освен като писмени знаци, древнобългарските "куни" са се използвали и за изписване на числа. В съчинението си "За буквите" Черноризец Храбър отбелязва, че те са служели също и за гадаене, имали са магическа сила.
Много учени са установили сходство между българската "куниг", финикийската и шумерската писменост, китайските йероглифи, писмеността "брахми" в Индия, етруската писменост, открита на територията на днешна Италия, старогерманските и скандинавските руни.
В своята книга "Пътят на България" (
В китайските предания и легенди е отбелязано, че йероглифното писмо е въведено от митичния владетел и прародител на китайците Фу Си (2852-
Най-старите китайски писмени знаци са намерени върху неолитна керамика и с помощта на радиовъглеродния анализ са датирани около 4800-
По своята същност йероглифите представляват идеограми. Първоначално те са около 2500, а по-късно достигат и до 50 000. Китайската писменост не се развива към фонетично писмо. В по-ново време са въведени опростени йероглифи.
Сходството между древнобългарската и шумерската писменост може да се обясни с факта, че в създаването на Шумер (Самара) участват българите - арийци. Има сходни шумерски и български думи -“кумир” (свещен), ”кунуку” (надпис), ”шар” (рисувам) ”зид” (издигам). Същото се среща и при имената - Маламихр, Асен, Първан, Люцкан, Ганци, Балих, Балтин, Звиницас, Иваз и др. По подобен начин може да обясним приликата между куниг и етруската писменост. Според летописите на Волжска България град Атряч (Троя) е създаден от българите, а района на Мала Азия те нарекли Яна Идел. След превземането и разрушаването на Атряч част от оцелелите, предвождани от Еней, отплават и се заселват на Апенинския полуостров. Там те били наречени от местното население по името на техния град Атряч - етруски.
Около
На върховете на най-големите пирамиди, открити в света - българските в Тарим - има площадки с храмове на слънчевия култ.
Аюрведа - древното учение за лекуване с билки, представлява българска народна медицина.
Още през 19 в. известният български учен д-р Петър Берон, а също и Георги Раковски пишат, че санскрит означава “скрит, съвършен, свещен език”. По-късно те бяха обявени от официалната ни историческа наука за хора-романтици, които са целели единствено да повдигнат патриотичния дух на българите, без да имат необходимите исторически знания.
В периода ІV в. пр. н. е. В района на Балхара (в гръцката литература, известена като Бактрия) се осъществява срещата, взаимното опознаване и проникване на древнобългарската и елинската култура. Това става след като Александър Македонски достига до тук с войските си. Оттогава българите започват да използват освен своята писменост куниг, също и гръцката. Тази традиция се запазва и в Кушанската империя, изградена върху руините на Гръко-Актрийската държава и просъществувала между І и ІV в. сл. н. е.
Развитие на българската писменост в Европа
На Европейския континент, българите запазват и продължават да развиват писмените си традиции. Най-напред в Стара Велика България (ІІ- VII в.), а след VII в. В Дунавска и Вожка България. Повечето надписи от периода ІІ - VІІ в. са открити в големите центрове на салтово-маяцката археологическа култура - Маяки, Саркел, а също и в Кавказ - гр. Хумар, гр. Булкар-Балк, от района на Северното Причерноморие – в Тернопол, Житков, Перешчепина, Вознесенска, Раду Негру. Най-старите са от III в.и предхождат с около пет века тюркски надписи, открити в Централна Азия по поречието на Орхон и Енисей. Надписите, оставени от българите, са открити върху различни предмети от бита, глинени съдове, ритуални метални съдове, пръстени, каменни стълбове, крепостни стени.
На териториите, които са заемали Дунавска и Волжка България, са открити множество надписи. Само в района на Мурфатлар (Северна Добруджа), наброяват около 60. Открити са още в Балши (Албания), Варош (Македония), Житков (Сърбия), Наги сент Миклош (Унгария), Плиска, Преслав, Шумен, Мадара и т. н. В Поволжието най-важните местонаходища на надписи са Велики Болгар, Казан, Онашат, в Пермска, Свердловска и Кировска област. Навсякъде, където са живели българите, се е говорел особен език от източно-ирански тип и именно той е запечатан в достигналите до нас надписи. При изписването им, освен куниг са използвани още гръцка азбука, иберийска писменост, брахми, кхарошти (разпространена през периода ІІІ в. пр. н. е. - ІІ в. н. е.) в Бактрия и Кушанската империя. Всички тези находки, открити на различни места, често отдалечени едно от друго на хиляди километри, се отличават с една обща специфика, която ги свързва в едно неделимо цяло.
Според съдържанието тези надписи могат да бъдат подредени в следните групи: летописни; триумфални; военни - главно инвентар и въоръжение; строителни; мирни договори и гранични; възпоминателни или надгробни; графити; надписи върху лекоподвижни предмети - съдове, печати, медальони, пръстени.
В средата на ІХ в. политическите реалности в Европа се променят. В резултат на междуособни борби синовете на Урус Айдар създават две нови държави на мястото на Черна България. Единият – Джилки, се изтегля към поречието на Волга и Кама в княжеството Буляр и създава Волжка България. След
Пред трудна дилема е изправен и нашият владетел Борис. По това време държавата му граничи с две силни християнски империи - на северозапад с Франкската, на юг - с Византия. Дипломатичният Борис разбира, че за да не попадне страната му под чуждо влияние, заедно с приемането на християнството й е необходима и нова писменост. Освен това в България живеят много славяни (макар че те съвсем не са били мнозинство, както се твърди), които трябва да бъдат приобщени. Ако той не стори това, ще го направи Византия. Започва игра на дипломация - тайни ходове, интриги. През
Надписите, открити на огромните територии, върху които са се разпростирали българските държави (засега няма данни дали на Апенинския полуостров са останали такива от италианските булгари), са самобитно наше явление, което няма аналог сред останалите европейски народи.
В Европа само две високо развити култури - старогръцката и римската, притежаващи хилядолетни писмени традиции, са вършели това, но техните надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени (по време или по място), нито имат разнообразието и оригиналността на древнобългарските. Ако погледнем Германия, ще видим, че са останали 7-8 кратки надписа с руни върху предмети, а при славянските народи - сърби, хървати, чехи, поляци, руснаци, словенци, е абсолютно излишно да ги търсим. Ако на техните територии има такива, то те са най-вече българско дело и отчасти латински или гръцки. В България също не е открит нито един славянски надпис - било на гръцки, с гръцки букви на славянски или на някаква древнославянска писменост.
Съвършено оригинално българско творение са триумфалните надписи, съдържащи имена на крепости и сражения, военните инвентарни надписи, мирни договори, издълбани върху камък, определящи държавните граници, възпоменателните или надгробните надписи. Те представят не само историческо предание - съобщавали са за българското становище за определени събития и са служили за политическа пропаганда. За съвременната наука представляват ценен исторически извор.
Богатият писмен материал, който са ни оставили древните българи, налага да се преосмисли коренно образът им на културно слаборазвит номадски народ. Фактите категорично доказват, че още от дълбока древност в Азия са имали своя писменост. През хилядолетията тя непрекъснато е била усъвършенствана - развива се от идеографска до фонетична от гласно-съгласен тип. Само в разстояние на няколко десетилетия през ІХ в. са създадени глаголицата и кирилицата. Това показва какъв огромен творчески потенциал и култура е притежавал нашият народ.
Докато много от другите европейски народи са започнали да пишат на своите езици (с чужда писменост) след ІХ в., а някои чак през ХVІ в. , то българите са писали на своя говорим език и със своя азбука още след ІІ в. в Стара Велика България. Премълчавана истина е, че в съвременния свят само най-древните и висококултурни народи имат свои писмености.
Кирилицата е много по-съвършена от използваната в Западна Европа латиница. Тя се употребява от над 400 милиона души в Европа и Азия, говорещи различни езици - тюркски, ирански, славянски и аналитичния български.
Не бива официалната историческа наука да крие повече тези факти от българското общество. Ние, днешните българи, имаме право да знаем за високите културни постижения на нашите прадеди, тъй като те ни отреждат водещо място пред останалите европейски народи.
Върховното единство на рода Дуло със Сириус
Доц. Татяна Ярулина пише за огромното влияние, което оказват при формирането на българската цивилизация познанията за Сириус, Орион и "Учението за върховното единство с Полярната звезда". Прабългарите са знаели за тройната звезда Сириус.
Един от празниците във Волжска България е празникът на ралото, наречен Сабантуй. На езика на волжските българи "сабан" означава рало, плуг. Сабан, обаче, означава и съзвездието Орион, което ние - дунавските българи, наричаме Ралица. Ритуално задължителна на този празник е била стрелбата с лък, а лъкът и стрелата са едни от най-древните символи на Сириус. Един от древните знаци - тризъбецът - наречен Балтавар, е бил знак на рода Дуло. Други типично български символи на Сириус са шестолъчната звезда, равнораменният кръст, кедърът, самурът, вълкът, кучето, лъвът, еднорогът, митичното същество получовек-полуриба (в Шумер се нарича Оанес, а в Акад -Дагон), златното поле, изумруденото поле, черният цвят.
В древнобългарската митология рибата Бойгала се смята за прамайка на всички българи. Тя ражда първия българин Иджик с вид на змийче в деня на лятното слънцестоене - 22 юни. Тагмата на Атила е риба. Кан Аспарух е символизиран като амфибийно същество с мощна опашка в "Именник на българските канове". Такова същество е изобразено и в герба на гр. Казан, столицата на Казанското царство.
В преданията от древността е отбелязано, че алп Бури (вълк), полубог, станал първоучител на българите, като ги научил да добиват огън, да изпичат глинени съдове и да леят метали. Наличието на тройната система - Сириус А, Сириус В и Сириус С, е дало отражение и върху делението на българите: ак-българи, или аржани от "арг" - сребро, (сребърни, бели българи); карабуржани (черни българи) и златни българи. Древнобългарските държави са се делели на три части - център, ляво и дясно крило.
В българската хералдика центърът на държавата и кана субиги е свързан с черния цвят. Според преданията на африканското племе догони, черният цвят олицетворява звездата джудже Сириус В, която е извор на всичко в материалната вселена.
Г. Кръстев защитава становището, че в космически смисъл "черният цвят символизира първоначалното състоянието на Вселената, преди Големия взрив, Метагалактиката, Върховен бог, Всеобщ разум, млади звезди."
Робърт Темпъл свързва корена "арк" със Сириус. Арка на санскрит означава слънце. Свещеният древен град на българите се нарича Аркаим. Той е основан третото хилядолетие пр.н.е. и се намира в Югоизточен Урал. Аркам на санскрит означава "далеч, колкото слънцето, дори до слънцето включително". Древните египтяни са смятали Сириус за духовното слънце на нашата система.
Върху известния портрет на последната царица на Волжска България - Сююмбике (средата на XVI век), тя и дъщеря й са изобразени с дрехи от златист и изумруден цвят, с високи конусообразни златни шапки, на три ката, които завършват с огромни кристали.
Много знатни волжско-български родове, попаднали в Русия през периода XII - XVII век, запазват в своите гербове символите на Сириус. Такива са Кутузови, Шувалови, Голицини, Толстой, Романови, Годунови и др
Таримската котловина пази тайната
В различни документи от индийски, китайски, арменски, византийски и друг произход, както и от направените множество изследвания, е установено, че древните българи са населявали района на планината Имеон (дн. Памир и Хиндокуш), Таримската котловина и планинската верига Тян Шан. Там преди 4000 - 6000 хиляди години, се е развила една от най-древните земеделски цивилизации на Изтока. Авторитетният немски учен Фердинанд фон Рихтховен (1833-1905) потвърждава, че Таримската котловина и Памирско-Хиндокушкият масив са "люлка на първата човешка цивилизация". В книгата си "Пътят на България" (
Едва преди няколко години изследователи като Хартвин Хаусдорф и Петер Краса, оповестиха пред световната общественост, че в северен Китай, и най-вече в провинция Шансу, са открити над 100 пирамиди, в сравнение с които Хеопсовата пирамида в Египет изглежда скромна. Повечето от тях имат на върха си площадки с храмове на слънчевия култ. Някои са с куполообразна форма, а най-голямата, известна като Бялата пирамида, е с височина
Фън Шуей - древна наука за добър живот
Знанията на древните българи са в основата й
Все повече учени изказват мнение, че всичко във Вселената е движеща се Енергия. От тази отправна точка следват много практически изводи, които ни водят до ново разбиране за същността на Света в който живеем. Това ще ни помогне да променим значително живота си в положителна посока. Най–новите научни виждания по неочакван начин се свързват с най – древни разбирания и знания за заобикалящия ни свят. Потвърждават се знания и разбирания, които се прилагат успешно поне от осем хилядолетия.
Това е древната система от знания,
науката и изкуството за постигане на здраве и благополучие, ръководството за хармоничен живот ФЪН ШУЕЙ.
Фън Шуей е древна научна система от правила , препоръки , методи за хармонизиране и балансиране на Енергиите в обкръжаващата среда и в Човека, за подобряване на живота, здравето и състоянието на хората. Тази система от знания, е всеобхватна по своето приложение и резултатите, които можем да получим. Фън Шуей е древно и универсално изкуство за създаване на хармоничен и балансиран живот на човека. Фън Шуей през хилядолетията се развива и допълва с развитието на обществото. Творческото и прилагане в съвременността я превръща в изкуство за пълноценен живот и успешна работа в съответствие с природните фактори. В съвременните условия Фън Шуей има допирни точки с всички области на науката. Като използва симбиозата между своите методи и средства, и съвременните научни постижения, това изкуство постига забележителни резултати.
Фън Шуей означава “вятър и вода”
С тези две думи древните китайци са означили различните естествени сили и енергии около нас, които се променят бързо. Този термин обхваща цялото многообразие на природни фактори в тяхното динамично равновесие. С намесата на човека това равновесие се променя и целта на Фенг Шуей е да възстановим хармонията на Енергиите в местата на обитаване на хората там, където тя е нарушена. Равновесието им води до хармония, а техният излишък или недостиг води до здравни проблеми и неблагополучие. С намесата на човека това равновесие също се променя и целта на Фън Шуей е да възстановим хармонията на Енергиите в местата за работа и обитаване на хората там, където тя е нарушена.
Произходът на Фън Шуей е древнобългарски
Знанията на древните българи за протичането на Енергиите във Вселената, на Земята и във Времето са в основата на магическият квадрат. Този квадрат показва разпределението на Енергиите в ежедневието, а дванадесетгодишния календар на древните българи показва развитието във Времето. При контакта на двете култури вследствие на общата им граница отпреди пет – осем хилядолетия китайците възприемат тези знания и ги доразвиват в една съвършена система за хармоничен живот на Човека.
В съвременния живот сме подложени на най-различни влияния
и фактори, които подкопават нашето здраве. За много хора стресът е постоянен спътник в ежедневието. Той сам или в комбинация с други фактори е причината за най – разпространените и тежки заболявания – сърдечно-съдови, нервно-психически и други. По цял свят се прилагат оздравителни системи и средства с различен успех.
Ние изучаваме и прилагаме Фън Шуей, за да извлечем полза от положителните влияния и да избегнем отрицателните от обкръжаващата ни среда. Положителните промени, които настъпват с прилагането на Фенг Шуей, се изразяват в добро самочувствие и добро здраве, здравословна среда за живот и работа, оптимално използване и повишаване на дадения ни жизнен и умствен потенциал. Като резултат се получава по – високо качество на живота. Именно здравето и грижата за него е в основата на системата Фън Шуей. Това изкуство от хилядолетия работи с различните прояви на Енергията и протичането и в околното пространство и човека.
Когато прилагаме добрия Фън Шуей ние
по принцип подобряваме своето здраве
Това е една от трите основни области на въздействие, освен подобряването на семейните отношения и благополучието. Използвайки Фън Шуей, ние установяваме трайно щастието и благоденствието в нашия живот. Във всяка от тези области има много допълнителни съвети и препоръки. Те още повече усилват положителните резултати, които получаваме като прилагаме Фън Шуей. Чрез изкуството на Фенг Шуей се привлича щастливата съдба в дома и семейството като създаваме баланс в материалния и духовния свят.
Възможностите на добрия Фън Шуей в това направление са твърде големи. Прилагането на Фън Шуей води до всеобхватни положителни промени за хората, които го използват. Затова тази древна наука за добър живот е винаги актуална. Хиляди хора от цял свят са променили живота си и са поели по пътя на просперитета благодарение на това изкуство.
Свещеният елен в българската митология – образ на Праотеца и знак за древността на българския народ
При своите изследвания историците стриктно се придържат към така наречените материални доказателства като различни надписи, свидетелства от чужди хронисти и пътешественици, археологични находки и др. Въз основа на тях те изграждат представата за историята на един народ. Възстановяват неговата материална и духовна култура. В същото време те пренебрегват една много важна част от културата на един народ – неговия фолклор. Много факти от историята не са се запазили цялостно или са се запазили частично и не може да се изясни подробно. Често отговорите на много исторически въпроси се крият в фолклора – паметта на народа. Фолклорът на един народ , това е неговата митология, макар и видоизменящ се във времето, тъй като той следва промените на живота , съпътстващи съдбата н а народа – носител , фолклорът запазва основните моменти, отразяващи началото на времената (illo tempore). Чрез народните песни и приказки хората се връщат в началото, приобщавайки се със съзиданието. Въз основа на духовната си култура хората създават своята материална култура.
Фолклорът се разглежда като творение на въображението и фантазията на народа. Поради това академичните историци не му обръщат нужното внимание. Относно елена в българската митология са писали много малко историци. В техни изследвания се споменава малко и се възприема като тотем, а не като символ. По-голямо внимание му отделя Милош Сидоров в книгата си “ Българианството” и съвсем слабо Петър Добрев. Според Милош Сидоров свещеният елен е образ на духа на Праотеца .За целта са използвани няколко вида източници: сведения от византийски хронисти , българския фолклор и митологията на други народи.
Еленът силно присъства в разказите на много византийски летописци, обясняващи произхода на българския народ.В тях има един общ мотив: двама братя , тръгнали на лов започват да преследват кошута или елен , който се е появил внезапно пред тях. Те започват да го/я преследват и пресичайки воден басейн излизат на непозната земя. След като откриват новата земя, кошутата изчезва отново внезапно.
Тези разкази могат да се разгледат в два плана: символен и исторически.В исторически, защото отразяват едно събитие от историята на българския народ, а именно преселението на българите от вътешността на Азия в Югоизточна Европа( Северно Причерноморие и Прикавказието). В символичен план , защото елементите на разказите могат да се разглеждат като символи . Преминаването на двамата братя от старата и позната земя в новата и непозната земя е инициация. От реда , олицетворен от старата земя се преминава през хаоса – водния басейн, за да се стигне до нов ред, на ново място.Всяка инициация се води от дух-водач и покровител.На двамата братя , които от своя страна са водачи на народа , като водач се явява кошутата или елена. Самото движение на елена – водач показва неговият необикновен произход. Какъв е този произход може да се разбере от разказите на Прокопий Кесарийски в съчинението му “История на войните”и Йорданес. Прокопий Кесарийски казва: “ Младежите , обзети от честолюбие, било от някаква ревност или пък заставени от някакъв дух, последвали кошутата и не я изоставили докато не стигнали заедно с нея отсрещния бряг “. За същата кошута Йорданес казва , че “ това са извършили духовете , от които хуните били произлезли” и ,че “... помислили , че този път , който преди това не бил известен им бил посочен от божеството”. От цитираните автори може да се направи съпоставка кошута – дух , божество.Така кошутата се явява дух – водач в инициацията на българския народ. Но тези разкази не дават отговор на въпроса кой е този дух-водач. За да се даде отговор на този въпрос е нужно да се обърнем към българския фолклор и по-точно към народните песни.
В много народни песни един от централните образи е еленът или кошутата.В тези песни той често се нарича сур елен , а в една песен – син-зелен. Тук ще направя малко отклонение за да се изясни какво означава определението сур. Думата сур се свързва с ведийското божество Сурия и с авестийската дума sura – небесна сила , могъщестдво. Сурия е син на Небето (Дяус) , но в същото време има погребално- хтонични функции. Така сурия елен може да се разглежда като небесен дух , част от Върховния Бог. За небесния характер на елена може да се съди от другото значение на думата сур, а именно бял ( например на чувашки шуръ). В много вярвания за свещено животно се е смятало такова , което е имало бяло петно или е изцяло бяло. Белият цвят е символ на свещеното и на жречеството. Като извод може да се каже , че сур елен означава свещен небесен елен.
Сега е нужно да се върнем отново към българските народни песни.Свещеният елен се споменава в няколко цикъла песни – коледни, лазарски, сватбени и свързани с Крали Марко. Първите три цикъла отразяват преходни периоди в живота на хората. Всички те ще бъдат разгледани накратко.
Коледните песни представят първият преходен период от годината – прехода от старата в новата година. Главен обред е коледуването. То се извършва от коледари. Коледуват само мъже. Коледарите са бъдещите женихи на селището. Начело им стои женен мъж наречен станеник, цар или поп. Станеникът е главният “жрец”. С своите действия коледарите напомнят на жреците от езическо време. При анализа на коледните песни свещеният елен има смисъл на дух-водач (п.83 стр.116 Братя Миладинови), както и може да се свърже с Праотеца (сур елен) и Прамайката (кошута).Еленът води инициирания през планини, долини и водни препятствия. Всеки дом си има дух- покровител (стопан), който се свързва с основателя на рода. Той може да бъде се олицетворява от елена.Хващането на свещения елен , т. е. успешното преминаване на инициацията означава , че ловеца (кандидата) се свързва с Праотеца и може да поеме властта и продължаването на рода.
Еленът като част от света на духовете се свързва пряко с Бога. При приемането на християнствмото образа на светците застава на мястото на духовете на природата или рода:” Ний не сме до два елена,/ два елена , до два светца”. Както светците са служители на Бога, така и свещеният елен е служител на езическия Бог. Свещеният елен е атрибут на Върховния Бог: “ Съмси Госпут на суреля/Попудир иди Бужа майка/ Бужа майка на кошута” .
От коледните песни може да се направи извода , че свещеният елен е символ на основателя на рода, той е духа-водач по време на инициация и е връзка с Бога.
Докато Коледа е типично мъжки празник , Лазаровден е женски. По начин на извършване основният обред се доближава до коледуването.В лазаруването участват само момичета.По този начин обреда се свързва с инициацията – подготовката на малкото момиче да стане мома за женене (преминаването от един социален статус в друг). В лазарските песни свещеният елен е символ на основателя на рода или казано иначе на Праотеца. В тях той носи на гърба си момиче , което е предназначено да продължи рода. Интересен момент в тези песни е , че свещеният елен преминава през водно пространство. Водата има няколко значения : животодаващ елемент, елемент олицетворяващ първичния хаос и преминаването от ред в хаос и обратно . Свещеният елен носи девойка, която преминава през инициационен обред и от девойка става мома, която ще продължи рода. Свещеният елен е символ на Прародителя.
В сватбения цикъл песни се срещат хората преминали през гореспоменатите инициационни обреди.Сватбата е преходен момент. При нея се преминава от едно социално положение в друго. И както при всеки преходен момент и тук се преминава през инициация. Сватбените песни могат да се разделят на няколко вида. При първия вид свещения елен носи на гърба си младо момиче и пресичат водно пространство .Този вид песни е идентичен с лазарските песни. При втория вид песни младоженецът и невестата се олицетворяват от свещен елен и кошута.При трети вид песни сватбарите преминават през гора и се впускат да гонят свещен елен и, при което се случва нещастие.
Сравнявянето на младоженеца и невестата с свещения елен и кошута показва, че те се свързват с Праотеца и Прамайката. По този начин те символично отразяват брака на основателите на рода и в същото време те се явяват негови продължители.
Третият вид песни е много интересен, т. като в тях се отразява едно нарушение на природния закон. В тях сватбарите се впускат да гонят свещения елен с цел да го убият. Това тяхно действие води до нещастие – смъртта на невестата. Според българските вярвания убиването на елен е престъпление и голям грях.С убиването на елена се спира продължаването на рода, т. като се прекъсва връзката с Праотеца и оттам с Бога.
Съществува още един цикъл песни , в които се споменава свещения елен . Този цикъл песни са от юнашките епос за Крали Марко. В тези песни свещеният елен е атрибут на самодивите. Но за разлика от елена , на който седи Бог и Божията майка в коледната песен “Станеник посреща светци”В ( п.5 стр.55 СбНУ т.35 1923), където той не е оседлан, сямодивския елен е оседлан с хтонични същества. Свещеният елен на самодивите е оседлан с отровни змии и с гущери. На пръв поглед двойката елен –змия е сбор на противоположности, но тя изразява връзката с природата и нейното вечно обновление. Така самодивата , като дух на природата има власт над нейните сили, но по своята същност тя е хтонично същество.
Има песни , в които свещеният елен също е централен персонаж. В тях вследствие на проклятие, несправедлива делба от страна на майка или баща, главният герой се превръща в елен, който избягва в гората. След време , по време на лов, той бива хванат и убит или се самопожертва. Чрез превръщането в елен (кошута) става отделяне от света на хората и се преминава в света на духовете, т. е. на мъртвите. Отлъчването от рода означава смърт – спира се продължаването на рода. Чрез хващането на елена и неговото жертване , а понякога и самопожертване, се прави опит да се възстанови равновесието, което е било нарушено. От анализа на народните песни може да се направи извод , че свещеният елен е символ на основателя на рода, т. е. на Праотеца. Той е дух-водач по време на инициация, връзка на Бога с хората, т.е. негов служител. Свещеният елен може да преминава през различни светове. Той е символ на продължаването на рода в лицето на младоженеца и невестата при сватбените песни. А от една народна приказка свещеният елен има способността да се превръща в различно животно. Като дух на Праотеца свещеният елен се свързва с жреческото съсловие и става негов символ.
В народнте песни свещеният елен се среща главно в песни от цикли, които отразяват преходни периоди от живота на човека – мъжки и женски инициационни обреди ( коледуване и лазаруване), сватба. Като символ на прехода свещеният елен може да се види в по-горе цитираните византийски летописци. В техните разкази той спомага за преселението на българския народ от неговите стари и познати земи в нови и непознати дотогава за него земи. Свещеният елен се появява по време на трудни моменти, моменти на преход и повежда народа. Като такива моменти се явяват преселението на българите под водачеството на Авитохол, който може би е отразен от византийските летописци, както и по времето на Зиези, син на Сем, според Анонимния хронограф от 354 сл. Хр. За тези български владетели съдя , че са били водени от свещения елен по време на преселение на българския народ от превода на имената им направен от проф. Петър Добрев, като “син на сърната” .А като се вземе пред вид , че зад образа на сърната (свещения елен) стои Праотеца или родоначалника на народа , името може да се преведе като син на , дете на Праотеца. Тук възниква въпроса кой е Праотеца?
В Лудогорието има поверия за Железния Баща или Демир Баба. Според тези поверия той е роден от сърна и е родоначалник на 72 народа, сред които и българите.Може да се прдположи ,че зад образа на кошутата и свещения елен , които олицетворяват духа на Прамайката и Праотеца, да стои първата божествена двойка, която поставя началото на човешкия род. Това ни отвежда твърде далеч в историята.
Това е времето , когато българите и всички индоевропейски народи са били заедно в своята прародина, а в последните са били едно цяло с останалите северно и централноазиатски народи.Това е времето , когато вярата в единния небесен Бог и вярата в свещения елен са доминирали. Възможно е тази култура да се е развила в един изолиран регион , най-вероятно в азиатски север, където северният елен е бил първото опитомено животно, както казва Й. Зайферт. По времето на последния ледников период част от този общ народ се преселва на юг и пренася с себе си вярата в единния небесен Бог и свещения елен. По този начин вярата в свещения елен се явява на територията на Галия, древна Гърция, Анатолия – при хатите, в Индия – вярата в шарабха, елен с осем крака, Северна и Централна Америка. Той се появява в изобразителното изкуство, погребенията, ритуалите и т. н. При всички тези народи еленът и кошутата стоят край дървото на света. Еленът е връзка с световете и е символ на обновление , на прародителя, на душата на човека. Еленът е дух-водач и пазител.При някои индиански народи той е демиурга, устроителя на света. В японската митология слънчевата богиня Аматерасу идва на земята яхнала елен. Поради това в Япония еленът сика се смята за свещен. Днес в храма в град Касуга се разхождат свободно множество елени. Те се смятат за божествиени посланици .
Името на японския елен сика напомня за името на едно скитско племе – саките. Възможно е сакски търговци и пътешественици да са пренесли вярата в свещения елен в Япония. Саките са вярвали ,че техният родоначалник е елен. Това много ги доближава до българските вярвания за прародителя елен. Моята теза е , че българите са един от народите от скито-сакската етническа общност. Впоследствие те се отделили от нея и създали в нейно съседство своя държава край планината Имеон.
Свещеният елен присъства силно в българската митология и българските поверия. Неговата връзка с началото на българския род ярко личи от разказите на византийските летописци, българския фолклор и поверия. Свещеният елен е символ на Прародителя и е дух-водач и пазител по време на инициационните обреди.Части от елен (най-вече рога) носят здраве и пазят от магии.
В това изследване потвърдихме тезата на Милош Сидоров , че свещеният елен е образ на Прародителя и се направи опит да се докаже , че той е и знак за древността на българския народ.
1 коментар:
Още нещо по въпроса -
http://balkan1.blog.bg/politika/2010/07/03/ot-koga-sme-na-balkanite.571532
Публикуване на коментар